На лунната светлина видял две сенки играещи няколко минути. И той почувствал миризмата на кръв…И нейният мирис…Примесен с друг…Тя и друг... възбудени от лова. Двамата, като два дявола взимали душата на поваленото животно.
Тя облизвала кръвта от лапата на другия. Във въздуха се носел аромат на
смърт и страст. Тази на другият към нея.
В тежка самота преминала есента…В още по-голяма мъка минавала зимата…Гладувал, но търпял. Преживявал ,но и много тъгувал…И..започнал да вярва, че той обича, само това, което е недостижимо…В небето! И той започнал да вярва, че само тя го разбира до край, защото е също толкова печална…
И той и се любувал на Нея…Луната.
Дошла пролетта... Зеленината… Потоците.. И раните в сърцето завили още по-силно, като никога до сега. Той си спомнял. Нощ за нощ, той мислел за нея…И с мъка виел: ”Люблюууууууууууууууу”. Както могат да вият само вълците. И в една от стотиците есени нощи техният път се пресякъл. Заедно със неговите следи, той усетил миризмата и на други.Аромат на младост и неопитност. Раните съвсем се отворили. И той побягнал, нямал сили вече. Дните минавали…Той започнал да долавя нейните следи, все по-често…И те се доближавали до него, до мястото, където живеел. Той се опитвал да не мисли до къде ще доведе това…А тя била внимателна и търпелива, сякаш чувствала това, което и той. Но нима знаела всичко? Ден за ден. Тя била търпелива.
Той не си намирал място. Той и бил благодарен, за времето, в което чакала. Той започнал да привиква, че тя го приближава. Той различавал нейния мирис между хилядите други. И дори се вълнувал когато не го улавял…
Вятърът донесъл топлината и заедно с нея и лятната зеленина. Донесъл сили за нов живот. Донесъл сили да повярва отново!
Нощ. Той почувствал, че тя е до него. Тя знаела, че това е Нощта. Показала се луната. Тя чакала…и той дошъл. Техните очи се срещнали. Той разбрал, че тя знае въпреки младостта си. Тя знаела, че той е готов да се отдаде както никога до сега. Той страдал и искал да е щастлив. Тя искала щастието му.
Така и седели до утрото.Радвали се на спокойствието.Спокойствието, на което толкова дълго се надявали, но и страхували…
Наближавала есента. Във въздуха замирисало на умиращи листа. Нощите ставали все по-тъмни...Чувствата ставали все по-силни... Любовта ставала все по силна.
Луната все по-ярка...
Тя стана още по-смела. Когато тревата се оцветила в жълто, тя отишла до него така все едно никога не са се срещали и отпуснала глава върху лапите му. И той разбрал, колко и е скъп. И колко скъпа му е тя. Той съжалил, че са загубили толкова време седейки само един до друг .А тя просто му давала време да свикне с нея. Тя го обичала, чувствала неговата нежна страст... Той бил готов. Тя го погледнала... и разбрала другата какво е била за него. Станало и болно. Паметта не се трие,но много вода изтекло от тогава, много неща се изменили в неговите чувства. Тя го целунала и той захвърлил спомените. Захвърлил ги без злоба и ненавист…Само с доброта и чиста тъга. И се предал на своята нова любов. Тя разбрала,че за секунди в него настъпила промяна. И разбрала,че сега е щастлив.
Така минавали дните, седмиците…Есента идвала. Във въздуха миришело на ягоди и гъби. Тяхното щастие било пълно. Те не се разделяли и за секунда на всякъде заедно… на всякъде един до друг.
Есенна нощ, луна, шумът на течащ поток и любовта на двама…
Чувствайки върху себе си капките на луната и неговите ласки тя весело бягала по брега. Той и се любувал. Той още бил във водата на потока когато тя се скрила зад един млад клен. Той я чакал до секунди да се появи и с радостно скимтене отново да се хвърли във водата, да оближе лицето му и той - нейното. Вместо това той чул вик, пълен с болка и ужас.
Той се хвърлил към нея. Не знаел какво да мисли.
Виждайки я той самия едва не се задавил от болка. Видял я в прегръдките на капан. Задните и лапи напълно били захванати. Тя скимтяла. Повече от безпомощност отколкото от болка. Той не знаел как да и помогне. Можел само да обикаля в кръг, опитвайки се да успокои себе си и своята любима.
С всеки час тя губела сили. С всяка капка кръв изтичал и нейният живот. Той бил до нея. Не,той се опитал да направи всичко възможно. Той облизвал раните й. Той се опитвал да я измъкне дърпайки я за кожата,но така и причинявал още по-голяма болка. Тя мълчала... Дори не скимтяла. Тя нямала сили. И както винаги, немият свидетел на това как гасне сърцето й била Луната. И всичко наоколо замряло. И всичко сякаш съчувствало на бедният вълк и неговата
любов. Та той едва я намери... А вече я губи... За винаги!
Тя почувствала, че умира. Но преди това, преди да заспи за винаги тя го помоли да й разкаже приказка…До като той мислел тя за последен път го погледнала, за да го запомни, и мислено го целунала, и мислено се помолила за неговото щастие. Тя се приготвила за смъртта...
И той започнал: ”Живял на света Вълк…Той бил такъв, каквито са хилядите вълци…”
Когато слънчевите лъчи докоснали капана той завършил своята приказка. Заедно с това тя въздъхнала за последен път и душата й я напуснала…
Той побягнал. Побягнал от себе си и от нея…Ранен и безвъзвратно загубен. Бягал до тогава до като гладен и без сили не паднал. И в този момент…
Той се проклел.
Той проклел себе си-никой да не види душата му.
Той проклел себе си-никой да не допусне.
Той проклел себе си-никога да не обича.
Той се проклел-винаги да е сам.
Минавали дни, летели месеци, преминавали години.
Но той помнел. И когато му ставало много тежко той гледал в небето. За това време само луната останала неизменна. И понякога я питал: ”Помниш ли деня когато тя си отиде”? И луната му отговаряла с кимване: „ Да помня го”. И в гърдите му се свивал камък, който хората наричат-сърце. И нямайки сили да се сдържи. Той виел към небето, така че и Луната да знае, да знаят всички…
-„Я ее люблуууууууууууууууууууууууууууу!!!Я ее Люблууууууууууууууууу!!!” - виел така, както могат само вълците.
„Тъмна бездна, зелени очи, вълк-единак” - говорели за него хората. Страхували се от него. Плашели децата си. И когато чували неговия вой…в същата минута кожата им настръхвала ,но те не подозирали, че тази безумен вой е вълча болка.
Но той не им се обиждал. От къде да знаят, какво е вълча-любов…